Обхваща ме с големите си меки въздушни ръце и ме дърпа към земята. Не е студен, не е топъл - просто вятър. Аз обичам вятъра. Косата ми е като камшик- обгръща лицето ми, пречи ми , влиза в устата и очите ми. Нищо! Аз обичам вятъра! Той ме влече в бездната, дърпа ме безпощадно и неумолимо надолу. Чувствам се като перце носено на повърхността на бурна река. Нищо не виждам пред себе си - само вятъра, покрай който вече съм минала. Падам с гърба напред в бездната на безкрая и виждам само миналото си. Напрягам се за да потърся бъдещето - моето си бъдеще, това което ми принадлежи ... няма го - нищо не се вижда, нищо не се усеща - само вятъра. Страх ме е. Дали няма да се изчезна скоро. Казват, че вятъра бил движение на въздух, а за мен той е частица от моя живот. Времето, което усещаш как отминава и после те изхвърля вкочанен. Не си усетил как си замръзнал и бавно изчезваш от света на живите? Нали се движеше, търсеше откриваше, радваше се, плачеше, обичаше, живееше. . . Как стана така? Защо не разбра ... и другите не разбират ... когато идва края? Дали не го доведе вятъра?
Писък! Отварям очи и разбирам- кошмар! Сега ще заспя трудно. Вкопчвам се във времето - моето време.Страх ме е, че ще го загубя, че няма да ме има повече ... Първо ще се успокоя, а после пак ще се оставя на вятъра, за да премина през живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.