Translate

събота, 24 май 2014 г.

... И полилея ....



По това време съзнанието ми се изпълваше със земни неща -  чай, торта и приятен разговор.
 - Ти ли клатиш пейката?
- Аз мислех, че ти я клатиш!
- О о о ... вратата се клати!
-  ... И полилея ....
-  Земетресение!!!! – в два гласа
Земята продължи рязко да ни подхвърля и чая, и тортата отстъпиха място на забързани мисли, думи, телефонни разговори и суетня.  5,2 по Рихтер – в рамките на  няколко минути,  поставяха ребром въпроса: „Да бягам навън или не?”. Не избягах навън - останах на мястото си. Всъщност до въпросното навън ме деляха  3 - 4 минути бърз ход. При по-голям трус просто щяхме да си останем под огромните циментови плочи на МОЛ-а.  
Обичам сладкото, но мисълта, че мога да остана завинаги в сладкарница .... ме ужасява!

събота, 17 май 2014 г.

ВЯРВАМ В ... СПРАВЕДЛИВОСТТА!



Справедливост -  грешна и обляна в кръв! Дума, предизвикваща войни, водеща до конфликти ... малака  и коварна! 
Често в пенливата кръв на човечеството, думата "справедливост" действа като катализатор, последван от изпепеляващия взрив на войната. Тя е такава, че хем  опиянява, хем  мами и кара да обичаш, да мразиш и чувстваш по-силно, отколкото да съществуваш. 

Цяла сутрин Болката и Грешките, успяваха да го следват навсякъде - те го запознаха  с  Надеждата, Справедливостта, а по-късно и с Войната. Човекът дълго се надява те да променят съдбата му. Накрая осъзна, че е останал само той и всички лоши избори, които е правил. Човекът искаше да продължи без тях, но тогава разбра че не може, защото се бяха впили в него - в кръвта му. Внезапно Човекът осъзна, че Те са част от него! 
Тогава промени всичко!
 В средата на деня Войната и Справедливостта - две противоположности, вплели пръсти минаха влюбено и триумфално пред вцепенения поглед на  Човекът с двата карамфила в ръка. По-рано днес Справедливостта и друг неин приятел -  Надеждата за по-добро бъдеще заедно омагьосваха Човекът с карамфилите. Той сляпо им вярва, докато го отведоха пред тънката линия на прясно изкопания гроб. Тогава истината го блъска в пропастта на отчаянието. Той предизвика войната ... повече нямаш избор, а другото .... нямаше значение. Днес  можеш да мислиш само за днес, а и Надеждата и Справедливостта вече го бяха изоставили. 
Внезапно Човекът с карамфилите се разрида - почувства се глупаво.  Започна да мисли за ... войната, която предизвика без да се  замисля. Сега му тежеше...

"Войната!!! ... Дали ще има утре? Ще мога да поправя грешките от днес? Напразни ли са надеждите ми за по-добро бъдеще, а обидата и гневът от миналото ... - вече смисъл и значение няма ... Мога ли да простя???? Ще могат ли някога да ми простят? А децата ..."


 Той е войната! ...  Той я предизвика, заради бурната си кръв и емоции, заради някаква лъжлива справедливост, алчност и гняв. Пося земята с кървавите семена на отмъщението и смъртта.

"Аз!!!"- проехтя в главата му и някак си не можеше да продължи. Настана напрегната тишина в съзнанието и душата му.

Някъде по това време Човекът с карамфилите чу гласове, които му шепнеха ... Миг по-късно той силно пребледня, защото осъзна, че това бяха последните викове на жертвите от войната му.
Сега той крещеше с всички сили:
 - Какво направих!?!?!?! 
В здрача на залеза Надеждата, която дълго вървя след всички беди и нещастия, помогна на Човекът да оздравее. Мина нощта и той забрави за болката от войната. На утрото Човекът усети кръвта си нелогична, жива, разпиляна и шумна, пълна  с плам и с дъх на магична любов.  Внезапно нахлуха спомни, че без риза може, без чест - не, без брат - не, без справедливост - не!  Бедняшка чест и много болка. Кръвта е живот и надежда, осъзна Човекът! И някак отново забрави, че  живота далеч не е справедлив...

Дистанцирани в удобната ложа на Живота, безкръвните победители надменно продължиха да наблюдават дилемите на Човекът с карамфилите. Те гледаха с безизразни лица, защото каквото и да реши той, всички в ложата ще извлекът огромни печалби ... от поредната война. 

петък, 16 май 2014 г.

Клуб "Убити от последната си надежда"

Не ми се говори - това ме постави пред белия лист. 
Днес, 16.05.2014 г.  усещам с всяка част от плътта си загуба и болка, които ме убиват. 

Членувам в Клуб "Убити от последната си надежда". Сама си го основах и съм не само единствен, но и съм почетен член. В "Убити от последната си надежда" основно се занимавам с душевната си дисекция и самосъжаление от най-висок клас. Осъзнавам, че сама си причинявам невъобразими страдания и се въртя в личния си емоционален омагьосан кръг. По неизвестни причини, поне за мен, се надявам - толкова много се надявам, че вярвам до последно в абсурдни неща, затварям очи и не виждам истината.  Не, не искам да я видя!
Идва ми да изкрещя на света, че вероятно имам хормони на нещастието, а не на щастието.  Че искам да съм от щастливите хора - и това мисля, че искам да извикам. После спирам да искам да викам  - вече не искам да говоря. Тогава започвам мълчаливо да се надявам, че ще се намери пролука към мечтите, а миг по- късно осъзнавам, че просто е късно да се надявам. Нещо в мен се възпротивява и тогава започвам да се надявам за далечното ....  Надявам се да има друг живот- силно се надявам, защото безобразно изхабих този  и се надавам, че ще мога да живея макар и след време или в друго време. Може да е като роб на планетарна колония, може да е в безвъздушното пространство, може да е тук на Земята или в някаква причудлива епоха, но се надявам някога да живея по-смислен живот. Колко ли евтино звучи тази моя надежда на тези с диагнози "Без надежда" или за тези с няколко месеца до края. И все пак живея с надежда за живот, но не като този, който ме е стиснал в самотните си  пипала и не ми позволява  да си поема въздух. 
Всъщност Аз съм от наивниците, които  вярват.....  лошото ще мине и хубаво време ще дойде- вярвам и не идва.... продължавам да вярвам и пак не идва. Предполагам, че искам неща, които не са ми отредени. Знам че отстрани изглежда сякаш хленча за глупости, но истината е,  че това което ме крепи- липсва, заместено от измамни надежди, малко гордост и овехтели спомени. Ако човек се определя от своите избори не искам да знам какъв човек съм. Шут!- никой и да не си помисля да ме нарича така!  Отстрани изглеждам забавно, свежо и усмихнато и т.н., а отвътре ... не желая да знам как изглежда гноясалата ми душа, стига ми миризмата й на Ад.

Не, не ме съжалявайте - всички мои самотни избори са плод на разумната ми личност, която упорито се опитва да убеди целия свят, че може да се справи сама и ако все пак е излъгала някого, то това са най-важните ми хора, които трябваше да опитам да задържа на всяка цена, а не да колонизирам на други планети.
В  клуб  "Убити от последната си надежда" осъзнато съжалявам - най-много за ненаправеното, неказаното и неизживяното. Пропуснатите мигове са ми личната ми фикс идея. Както и да го мисля - не мога да си променя съдбата - миналото не се променя, а бъдещето е зависимо от миналото. Преди много години се страхувах да не сбъркам и взех  много грешни решения, а днес се страхувам повече. Колко тъпо!  Живота, който живея ме обижда с всяко вдишване и ме стиска за гърлото в мръсната и тясна улица  без изход. Но аз се надявам, не знам как успявам- просто продължавам да се надявам. Надеждата трябва да бъде забранена за мен и подобните на мен. Трябва да има такъв закон, който под смъртна угроза да премахва оперативно всички недъзи  на индивида и най-вече глупавата вяра в още по-глупавото бъдеще.
В клуб "Убити от последната си надежда" съм решила да  следвам някакви "разумни" правила, даващи ми секундна увереност, че не греша - преди да пропадна в блатото на омагьосаните заблуждения. Странното е че успявам да се заблуждавам- може да е за миг, но успявам да повярвам ... точно сега не знам в какво мога да повярвам, но утре-  утре може  да повярвам ...
В клуб  "Убити от последната си надежда"смятам, че трябва да се подкрепя моята изключителна емоционалност, която не знам какво да правя. Преди време избягах от някой, защото вярвах, че не му пука за мен (в буквалния смисъл- дали съм жива, дали ме боли - беше му далечно), затварях очи дълго време и после не издържах. Нахалната истина ми се навираше в очите при всеки удобен случай, гледаше ме отвисоко и ми  се подсмихваше под мустак. Не бързаше, а бавно и методично ми показа безразличието му.  Не знам защо, след като ясно осъзнавам всичко, продължавам да плача за емоция, толкова безформена и грозна, като тази, но ... Вероятно съм мазохистка, която се плаши, че ще бъде наранена и  ще страда. Днес, 16.05.2014 г. в клуб "Убити от последната си надежда" се сърдя на себе си, че не съм го допуснала това пусто щастие опаковано в безразличие. Рев сополи и сълзи, точно като малко дете пред магазин за шоколади и играчки. Трудно ми е да се разбера - много ми е трудно.
Клуб "Убити от последната си надежда" отклонява учтивата поканата да се преименува в Клуб "Убити по невнимание и с безразличие". Лъжливата надежда, че мога да полетя е по-силна от стараха, че ще се претрепя отново ме хвърли в нищото на отчаянието. И всичкото това, защото се надявам. Осъзнавам, че няма нищо постигнато в живота  без рискове- по-големи или по-малки. Да, това е така, но може ли винаги резултата да е  фрапантно неудовлетворителен????
Аз съм алчна -  много, ама много алчна - искам да съм щастлива, въпреки че не е отредена такава съдба за всеки. Аз много искам да съм щастлива. 

 P.S. Днес валя дъжд и пече слънце и сякаш имах рожден ден!