Не ми се говори - това ме постави пред белия лист.
Днес, 16.05.2014 г. усещам с всяка част от плътта си загуба и болка, които ме убиват.
Членувам в Клуб "Убити от последната си надежда". Сама си го основах и съм не само единствен, но и съм почетен член. В "Убити от последната си надежда" основно се занимавам с душевната си дисекция и самосъжаление от най-висок клас. Осъзнавам, че сама си причинявам невъобразими страдания и се въртя в личния си емоционален омагьосан кръг. По неизвестни причини, поне за мен, се надявам - толкова много се надявам, че вярвам до последно в абсурдни неща, затварям очи и не виждам истината. Не, не искам да я видя!
Идва ми да изкрещя на света, че вероятно имам хормони на нещастието, а не на щастието. Че искам да съм от щастливите хора - и това мисля, че искам да извикам. После спирам да искам да викам - вече не искам да говоря. Тогава започвам мълчаливо да се надявам, че ще се намери пролука към мечтите, а миг по- късно осъзнавам, че просто е късно да се надявам. Нещо в мен се възпротивява и тогава започвам да се надявам за далечното .... Надявам се да има друг живот- силно се надявам, защото безобразно изхабих този и се надавам, че ще мога да живея макар и след време или в друго време. Може да е като роб на планетарна колония, може да е в безвъздушното пространство, може да е тук на Земята или в някаква причудлива епоха, но се надявам някога да живея по-смислен живот. Колко ли евтино звучи тази моя надежда на тези с диагнози "Без надежда" или за тези с няколко месеца до края. И все пак живея с надежда за живот, но не като този, който ме е стиснал в самотните си пипала и не ми позволява да си поема въздух.
Всъщност Аз съм от наивниците, които вярват..... лошото ще мине и хубаво време ще дойде- вярвам и не идва.... продължавам да вярвам и пак не идва. Предполагам, че искам неща, които не са ми отредени. Знам че отстрани изглежда сякаш хленча за глупости, но истината е, че това което ме крепи- липсва, заместено от измамни надежди, малко гордост и овехтели спомени. Ако човек се определя от своите избори не искам да знам какъв човек съм. Шут!- никой и да не си помисля да ме нарича така! Отстрани изглеждам забавно, свежо и усмихнато и т.н., а отвътре ... не желая да знам как изглежда гноясалата ми душа, стига ми миризмата й на Ад.
Не, не ме съжалявайте - всички мои самотни избори са плод на разумната ми личност, която упорито се опитва да убеди целия свят, че може да се справи сама и ако все пак е излъгала някого, то това са най-важните ми хора, които трябваше да опитам да задържа на всяка цена, а не да колонизирам на други планети.
В клуб "Убити от последната си надежда" осъзнато съжалявам - най-много за ненаправеното, неказаното и неизживяното. Пропуснатите мигове са ми личната ми фикс идея. Както и да го мисля - не мога да си променя съдбата - миналото не се променя, а бъдещето е зависимо от миналото. Преди много години се страхувах да не сбъркам и взех много грешни решения, а днес се страхувам повече. Колко тъпо! Живота, който живея ме обижда с всяко вдишване и ме стиска за гърлото в мръсната и тясна улица без изход. Но аз се надявам, не знам как успявам- просто продължавам да се надявам. Надеждата трябва да бъде забранена за мен и подобните на мен. Трябва да има такъв закон, който под смъртна угроза да премахва оперативно всички недъзи на индивида и най-вече глупавата вяра в още по-глупавото бъдеще.
В клуб "Убити от последната си надежда" съм решила да следвам някакви "разумни" правила, даващи ми секундна увереност, че не греша - преди да пропадна в блатото на омагьосаните заблуждения. Странното е че успявам да се заблуждавам- може да е за миг, но успявам да повярвам ... точно сега не знам в какво мога да повярвам, но утре- утре може да повярвам ...
В клуб "Убити от последната си надежда"смятам, че трябва да се подкрепя моята изключителна емоционалност, която не знам какво да правя. Преди време избягах от някой, защото вярвах, че не му пука за мен (в буквалния смисъл- дали съм жива, дали ме боли - беше му далечно), затварях очи дълго време и после не издържах. Нахалната истина ми се навираше в очите при всеки удобен случай, гледаше ме отвисоко и ми се подсмихваше под мустак. Не бързаше, а бавно и методично ми показа безразличието му. Не знам защо, след като ясно осъзнавам всичко, продължавам да плача за емоция, толкова безформена и грозна, като тази, но ... Вероятно съм мазохистка, която се плаши, че ще бъде наранена и ще страда. Днес, 16.05.2014 г. в клуб "Убити от последната си надежда" се сърдя на себе си, че не съм го допуснала това пусто щастие опаковано в безразличие. Рев сополи и сълзи, точно като малко дете пред магазин за шоколади и играчки. Трудно ми е да се разбера - много ми е трудно.
Клуб "Убити от последната си надежда" отклонява учтивата поканата да се преименува в Клуб "Убити по невнимание и с безразличие". Лъжливата надежда, че мога да полетя е по-силна от стараха, че ще се претрепя отново ме хвърли в нищото на отчаянието. И всичкото това, защото се надявам. Осъзнавам, че няма нищо постигнато в живота без рискове- по-големи или по-малки. Да, това е така, но може ли винаги резултата да е фрапантно неудовлетворителен????
Аз съм алчна - много, ама много алчна - искам да съм щастлива, въпреки че не е отредена такава съдба за всеки. Аз много искам да съм щастлива.
P.S. Днес валя дъжд и пече слънце и сякаш имах рожден ден!
