ВЯРВАМ В ... СПРАВЕДЛИВОСТТА!

Справедливост -  грешна и обляна в кръв! Дума, предизвикваща войни, водеща до конфликти ... малака  и коварна! 

Често в пенливата кръв на човечеството, думата "справедливост" действа като катализатор, последван от изпепеляващия взрив на войната. Тя е такава, че хем  опиянява, хем  мами и кара да обичаш, да мразиш и чувстваш по-силно, отколкото да съществуваш. 

Цяла сутрин Болката и Грешките, успяваха да го следват навсякъде - те го запознаха  с  Надеждата, Справедливостта, а по-късно и с Войната. Човекът дълго се надява те да променят съдбата му. Накрая осъзна, че е останал само той и всички лоши избори, които е правил. Човекът искаше да продължи без тях, но тогава разбра че не може, защото се бяха впили в него - в кръвта му. Внезапно Човекът осъзна, че Те са част от него! 

Тогава промени всичко!

 В средата на деня Войната и Справедливостта - две противоположности, вплели пръсти минаха влюбено и триумфално пред вцепенения поглед на  Човекът с двата карамфила в ръка. По-рано днес Справедливостта и друг неин приятел -  Надеждата за по-добро бъдеще заедно омагьосваха Човекът с карамфилите. Той сляпо им вярва, докато го отведоха пред тънката линия на прясно изкопания гроб. Тогава истината го блъска в пропастта на отчаянието. Той предизвика войната ... повече нямаш избор, а другото .... нямаше значение. Днес  можеш да мислиш само за днес, а и Надеждата и Справедливостта вече го бяха изоставили. 

Внезапно Човекът с карамфилите се разрида - почувства се глупаво.  Започна да мисли за ... войната, която предизвика без да се  замисля. Сега му тежеше...

"Войната!!! ... Дали ще има утре? Ще мога да поправя грешките от днес? Напразни ли са надеждите ми за по-добро бъдеще, а обидата и гневът от миналото ... - вече смисъл и значение няма ... Мога ли да простя???? Ще могат ли някога да ми простят? А децата ..."

 Той е войната! ...  Той я предизвика, заради бурната си кръв и емоции, заради някаква лъжлива справедливост, алчност и гняв. Пося земята с кървавите семена на отмъщението и смъртта.

"Аз!!!"- проехтя в главата му и някак си не можеше да продължи. Настана напрегната тишина в съзнанието и душата му.

Някъде по това време Човекът с карамфилите чу гласове, които му шепнеха ... Миг по-късно той силно пребледня, защото осъзна, че това бяха последните викове на жертвите от войната му.

Сега той крещеше с всички сили:

 - Какво направих!?!?!?! 

В здрача на залеза Надеждата, която дълго вървя след всички беди и нещастия, помогна на Човекът да оздравее. Мина нощта и той забрави за болката от войната. На утрото Човекът усети кръвта си нелогична, жива, разпиляна и шумна, пълна  с плам и с дъх на магична любов.  Внезапно нахлуха спомни, че без риза може, без чест - не, без брат - не, без справедливост - не!  Бедняшка чест и много болка. Кръвта е живот и надежда, осъзна Човекът! И някак отново забрави, че  живота далеч не е справедлив...

Дистанцирани в удобната ложа на Живота, безкръвните победители надменно продължиха да наблюдават дилемите на Човекът с карамфилите. Те гледаха с безизразни лица, защото каквото и да реши той, всички в ложата ще извлекът огромни печалби ... от поредната война.