Къща

Духът на къщата проскърца и се обърна към съседката си.  Знаеше, че света е страшно различен от малката и тиха улица, на която се бе появила. Знаеше, че ще остане тук завинаги. Хората, заради които се бе появила на този свят и които живяха в нея дълги години, непрекъснато говореха разни странни неща за света, за непознатите места и земи, за пътешествия, за красоти и забавления. Къщата можеше да научи нови неща само от тях. От първите си собственици научи и друго - да мрази ранните пролетни дни, заради спомена за заминаването им. Преди доста време в точно такъв ден те си събраха вещите и отпътуваха завинаги. Къщата се надяваше, че ще се върнат,но никой не идваше и тя остана празна за няколко дълги и самотни години. Вече пустотата и тежеше много и сега копнееше  в нея да се заселят хора.
Е, Къщата не беше напълно самотна, защото от другата старана на улицата няколко котки често и идваха на гости. Понякога говореше с вятъра, но той вечно бързаше. Иначе и неговите истории бяха хубави, но бързаше - винаги бързаше и никога не оставаше, за да довърши  разговорите. Със снега и дъжда разговорите се получаваха по-добре, но те пък често бяха мрачни и вечно се оплакваха. Къщата предпочиташе да си побъбри с някое от околните дървета или със съседна къща - но не винаги успяваше. 
В другите къщи имаше хора, а в някои даже и домашни любимци. Понякога къщата завиждаше, друг път и се плачеше, че нея няма кой да я погледне, че няма кой да поправи счупените керемиди и водосточната тръба от южната страна...
Преди седмица прашна черна кола спря  на пътя отпред и двама мъже с шапки излязоха. Те внесоха няколко тежки кашона, а после се качиха в колата и заминаха. Къщата се зарадва - най-после ще има някой, който да я обитава.  
След няколко дни дойде друг човек. Той влезе тихо и внимателно затвори вратата след себе си. Без да разкопчае връхните си дрехи мъжът премести кашоните от коридора в една от стаите. После рязко разлепи дебелото тиксо на единия от кашонните. Имаше кокалести ръце, беше слаб и висок, на средна възраст и се сливаше със сивия си костюм. Лицето му се криеше в широката периферия на черната му шапка. Той бръкна бавно в кашона и извади  тънка папка. Ръцете му прелистваха внимателно крехките пожълтели листи - на места се забавяха на други вадеха снимките и ги приближаваха, за да ги огледа по-добре. Къщата можеше да види само толкова. Кой беше човека, който разглеждаше досието - не беше ясно. Видимо бе погълнат от  материалите. Рязък и натрапчив звън разкъса тихата задушевност - телефонът на човека. Къщата следеше всичко с интерес. Скоро никой не я бе посещавал, никакъв шум не бе смущавал през последните години и сега се радваше на всяко изскърцване, на всеки човек и шум, дори на мишките, които си правеха дупки през стените и... на телефонния звън.

 - Ало ... Да, в мен е! -сериозно съобщи мъжът и погледна към папката.
Има хубав глас - помисли си къщата. Дали си има семейство? Дали ще дойдат да живеят тук? Ще е хубаво, ако има деца. Къщата се усмихна...