ЦИГАНИТЕ КАТО СПЕЦИФИЧНА ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ И ТЯХНАТА РЕЛИГИОЗНА ОПРЕДЕЛЕНОСТ

   

   През 2005 година ми се наложи да напиша един доклад на тази тема. Публикувам го без изменения, макар да ми се вижда, че вече има нужда от доста промени. 

... или поне частично ...

Използвана литература:

Марушиакова, Е. В. Попов. Циганите в България. С., 1993.

Огнянова, Е. Традиции и празници в България. Български, арменски,еврейски, мюсюлмански, цигански. С., 2002.

Лиежоа, Жан-Пиер. Роми, цигани, чергари. С., 1996.

По петте континента на света, в десетки държави, живеят разпръснати представители на една твърде специфична етническа общност, за обозначаването, на която се използват  най-различни наименования. Според различни оценки броят на циганите  в света варира от 6 до 15 милиона души. В Европа  те  са общност от около 8 милиона души.  

     

Векове наред  в българските земи живеят хора, назоваващи себе си рома, които ние наричаме цигани. Въпреки продължителното съжителство с този етнос и до днес за него се знае твърде малко. Остава неуточнен въпроса дали трябва да се разглеждат като племенни общности, циганска народност, национално малцинство, социална прослойка без етническа спецификация. В своята прародина циганите принадлежат на най-низшата социална прослойка и не представляват обособена етническа прослойка. Липсват данни за обществена организация на циганите в прародината им и след разселването им в Европа. (по непреки сведения – групова, племенна и родова ендогамия). От Индия циганите носят със себе си редица елементи на културата, чрез които се отличават от местните. Тези елементи, както и общия произход, съзнанието за различие при контакт с чуждо етничната  среда, антропологическите отличия са фактори, допринасящи за образуването на една качествено нова  етническа група (извън границите на прародината).

 

Езикът е една от специфичните характеристики на всяка етническа общност. Циганският език произлиза от простонародните наречия близки до санскрит. Той притежава много от основните елементи общи за хинди, непалски, пенджабски и др. Сродни езици от северната част на Индия. Циганският език рядко поставя въпроси около себе си. Номадите непрекъснато пристигат и заминават, без земя и родина, не може да се свърже с някакъв „истински” език. Едва през XVIII в. унгарецът Ищван Вали сравнява цигански думи с думи от индийски произход, за да бъде разкрит произхода на езика.

По време на дългото  съвместно съществуване на циганският език с др. езици влиянието е реципрочно. Едва ли съществува съвременен европейски език, който да не е заел поне няколко цигански думи. Първите писмени записи на езика са от 16 в. Поради многовековния допир с другите езици  диалектно той е силно разчленен.

Интерес представлява и разселването на циганите от прародината им и достигането до Балканите. Не е възможно с абсолютна точност да се определи  кога са първите контакти между българи и цигани, кога за първи път цигани навлизат в българската етническа територия и от кога започват трайно да усядат и да живеят  в тези земи. Началото на заселването на циганите в българските земи може да се определи само приблизително, като в тази посока има различни хипотези и остават много нерешени въпроси. Въпреки липсата на изрични данни и установени исторически сведения с увереност може да се твърди, че масовото заселване на циганите в българските земи се отнася към периода XIII – XIV в., като се допускат и по-ранни контакти и заселвания. Според историческите свидетелства от XV – XVI в. циганите християни преобладават над циганите мюсюлмани, което е основание да се предположи заселване в тези земи преди османските завоевания. 

Историческите данни за циганското присъствие в българските земи в периода на османското владичество са многобройни.  Те пристигат на Балканите с османското нашествие. Част от тях продължават навлизането си в Европа, а друга немалка част остава и трайно усяда или  продължава чергарския си начин на живот в българските земи. Сигурен източник за присъствието на циганите е данъчен регистър от 1475 г., отразяващ наличието на цигани във вилаета Румели.

Специфичната етническа общност на циганите в Османската империя има особено положение в цялата социално - административна организация. Те се обособяват по етнически принцип, което не е характерно за Империята. Поради спецификата на техният религиозен живот при тях не съществува рязко разграничаване на цигани-християни от цигани-мюсюлмани. Циганите по-скоро се доближават до покореното местно население. В Османската империя циганите успяват да получат възможността да запазят редица свои етнокултурни характеристики – чергарския начин на живот, упражняването на традиционни занаяти и т. н.

След XIV – XV в. циганите, намиращи се на Балканите или преминаващи от там заедно с османската армия сa част от административната, военната и икономическата система на държавата. Те плащат данъка харч, освен ако не работят за нуждите на армията като производители на барут или оръжейници (ковачи). Така се формират организирани групи, които се издържат от служба в армията, обединени в т. нар. Цигански санджак. Въпреки желанието на Високата порта циганите да бъдат данъчно регистрирани и установени на едно място, част от тях продължават номадското си съществуване в границите на Империята или извън нейните предели чак до XIX в. друга част отсядат по селата и градовете на Балканите. Това са предимно ковачи или хора, занимаващи се с друг вид производства – кошничари,  ситари, гребенари, хасърджии и т. н. Те обслужват местното население или продават стоките си по време на сезонните си пътувания. 

През XVI и XV в. Някои цигани започват да работят като земеделци  и така се създават първите цигански села, въпреки че по-голямата част от циганите са наемници и ратаи, често със сезонна заетост. По-късно с развитието на земеделието настъпва прегрупиране на циганските семейства по чифлиците. През XV – XVIII в. започва и процеса на усядане на циганите в градовете, водещо до формирането на  циганските махали.

Една от основните етнокултурни характеристики на всяка общност е нейният начин на живот. Специално при циганите тази характеристика се свързва и с професионалната специализация. Не може със сигурност да се определи какъв е техния изначален „традиционен” начин на живот – уседналия или чергарския и дали последния е усвоен по дългия път към Европа или съществува и при прадедите им в Древна Индия. Съществува възможност и двете форми уседнали и чергари да са изначални.

Като цяло историческото развитие на начина на живот и на традиционните занаяти на циганите в България показва определена приемственост, въпреки превратността на  историческата  им съдба през различните епохи.

Обвързването на начина на живот с традиционните занаяти не е абсолютно. В България чергарска традиция се носи от общността, пристигнала най-късно в българските земи – условно наречени „карадаши”. Тяхната професионална специализация  е доста условна – поправка и калайдисване на съдове, често съчетавано с изработката и продажбата на  глинени изделия, костени гребени, предсказания за бъдещето, магьосничество, лечение, продажба на билки, хума и т. н. 

Усядането на циганите в градовете е трудно да бъде точно фиксирано. В периода на османска власт се отбелязва циганско присъствие в градовете още при пристигането на османските завоеватели. Установяването на осм. армия в балканските градове и крепости  се оказва  фактор, повличащ части от циганите  към усядане в тях, главно като помощни армейски части и занаятчии, работещи за нуждите на армията – например споменатия вече Цигански санджак и запазените до днес  групи на „топаните” (чистещи топовете) и „барутчиите” в Скопие. Този процес продължава с различни темпове и интензитет и през следващите векове, като във всеки български град се оформят  „цигански махали”. Самото разграничаване на градовете на отделни квартали, обособени по етничен признак е типично явление за Балканите, като махалите са в рамките на градовете, а не далеч извън тях. Всички запазени описания на тези махали ги определят като най-бедни и окаяни, често с преобладаващи землянки и къщурки от подръчни материали. Живеещите в тях се занимават с черна, неквалифицирана трудова дейност, като обслужващ персонал или музиканти. Има и цигани – занаятчии, които главно  обработват желязо. 

Друга основна етнокултурна  характеристика на циганите като общност е тяхната религия и обвързаните с нея  вярвания, празници, обичаи и обреди. Циганите имат склонност да сменят лесно и бързо религията и да съчетават  елементи от различни религии и по-стари езически вярвания. Специфична селективна адаптация на основни идеи или отделни елементи от религиите на околното население и тяхната интеграция към основните мирогледни представи на циганите. Специфичният тип религиозно светоусещане, донесен от циганите от прародината им е в пряка корелация със сложното социално структуриране на общността и конкретно – историческите условия, т. е. религията като форма  и функции значително се различава при отделни подразделения на циганската общност в българските  условия. 

Циганите в България като цяло са обвързани с двете основни вероизповедания – християнство и исляма. Редки са случаите когато се наблюдава влияние на християнството във варианта – католицизъм. Приелите християнството общности приемат съществуването на Бог („О’Девел”) и дявол  („О’Бенг”) като символ на доброто и злото, но представите за отвъдния свят съществено се различават от християнските норми . За тях награда или наказание може да има само на този свят, този живот, тази земя, а ”другия свят”, „рая” и „ада” са нещо абстрактно. Това е причина за разпространение на религиозни практики свързани с конкретни желания или изпълнения на задължения – палене на свещ, даване на обет за пост или курбан по конкретен повод, посещения на манастири и други свети места на празници.

По-разнообразна е ситуацията при общности с обособени две основни подразделения по религиозен признак – при християните цигани положението наподобява вече разгледания случай и принадлежността към православното християнство е важен отличителен белег. По-големите части от тези общности на „българските цигани” включая и тези с българско самосъзнание повтарят в основни линии религиозното съзнание и поведение на околното българско население. Това е пример за проявяваната от циганите „заемна насоченост” на религията (вяра в различни видове знамения и съответните обети, курбани и т.н.).

При така наречените „турчеещи се цигани” е характерно стриктно придържане към основните ислямски норми и ритуални поведения, стремеж към сливане с българските турци в техния религиозен живот. При много по-голяма част от циганите се развива своеобразен „битов  ислям”, при който в редица градски и селски махали циганите – мюсюлмани имат свои свещенослужители – „имами”, „ходжи” и „ходжакини” без специално образование и често без официален статут, но признати като такива от общността си. Силно изразена е и толерантността между исляма и християнството. При „турчеещите се цигани” на стените в жилището често има кавьори с изображение на ислямски светци и на картини с християнски сюжети. Повсеместна е практиката на изпълнение на определени християнски ритуали от мюсюлмани. Празнуват се християнските и мюсюлманските празници.

Там където е запазена класическата форма на циганската етническа общност, като междугрупова общност със съответните съхранени основни единици, там няма нужда от замяна или трансформация на религията. Където групата е загубила повече от основните си характеристики има стремеж към запълване на възникналия вакуум чрез нови форми. От тук и смяната на религията, а като резултат религиозен синкретизъм и възприемането на нови религии. Чрез смяна на вярата и приемане на нова често се търси ново място в общата структура на макрообществото за приспособяване към нови условия и изход от кризата на собствения етнически организъм.

Специфичното религиозно светоусещане на циганите в България намира своето изражение и в годишния празнично-обредния календар. Безспорно най-големият празник, който празнуват циганите от всички вероизповедания е Банго Васил (Нова година по юлианския календар). Оригинален празник е Мая, Маето, като ден на шегите и лъжата и се празнува на 14 май. Останалите празници съвпадат с традиционните християнски и мюсюлмански  празници. Едерлези (Гергьовден) е всепризнат от циганите празник и се смята за начало на катунарския живот през лятото.

Циганите имат сходни семейни обичаи за сватби, раждане, кръщенета и погребения, защото те приемат семейството за главна ценност в своя живот. Оженените синове живеят в един дом с родителите си най-малко година и строят къщи в близост до бащината – така се създават цели улици и малки квартали само от един род. Всички се чувстват обвързани помежду си, взаимопомощта сред тях е на първо място. Особено внимателни са към възрастните и болните. (Ако се налага всички ще гладуват, за да имат те необходимото.) Момчетата са длъжни от малки да учат занаята на своя баща. Момичетата са винаги с майките си и се грижат за по-малките деца в семейството, учат се да перат, мият, чистят и готвят. Родителите много внимават за поведението на момичетата, защото съгласно циганския обичай, бащата може да спечели значителна сума когато омъжва дъщеря си. При сватба родителите на младоженците се пазарят за цената на булката. За да приемат реда и обноските във всичко в семейството младите живеят с родителите на младоженеца. В действителност основаване на брачното семейство започва не със сватбата, а с раждането на първото дете. Циганите винаги си пожелават да имат много деца. Много са грижовни към бременната жена – тя не трябва да проси, да се занимава с гадателство, да не вдига и носи тежко, да не прескача през ограда, да не си вади зъб. Тя носи късмет и нищо не и се отказва, не връща нищо, което е дадено на заем. Децата  живеят заедно с три или четири поколения  и неговата социализация се извършва  в рамките на тази общност, осигуряваща единството и сигурността на семейството и рода.

Обичаите на циганите при погребение са разделени на християнски и мюсюлмански. Мюсюлманите се опяват от ходжа, а мъртвеца е обвит с тензух. В гроба се прави малка пещера и тялото се полага направо на земята, закрива се с платно и нареждат дъски, които не го докосват. Върху тях се хвърля пръст. При християните, покойника се опява от ходжа или пастор, а не от свещеник. На гроба не се палят свещи, а се поставят цветя и храна. Траур не се носи.

Да бъдеш циганин е факт, които се осъзнава, чувства и се живее с него. Начина на живот и изкуството да се живее са основани върху променливи и нетрайни начини да оставаш неуловим и да не можеш да бъдеш описан. Съществува един общ, неповторим цигански начин на живот дрехи, дом, ритуали, музика и поминък обединени около тази обща основа. Културния облик и етническата идентичност на циганите се проявява като комбинация от ред елементи -  от езика до свободните професии, от формите на солидарност, до номадизма, от социалната организация до гордостта да бъдеш различен, от съзнанието за общ произход до общите правила за живот и чувството за принадлежност към едно определено цяло.