Среща

Преди дни на една спирка, докато чаках автобус, препичайки се на следобедното слънце,  един стар дядо дойде при мен и ме попита дали е минал неговият рейс. Е, минал беше - точно преди 1-2 мин.  Дядото седана на пейката до мен и започна да приказва, аз се обърнах настрани! НИКАК не ми се слушаха бръщолевениците. Той питаше - аз не отговарях, но всичко  чувах. Как щял да стои на спираката, как точно днес  никава работа не бил свършил и автобуса не си хванал ... Нямаше как да си запуша ушите, а и нямах желание да ставам пак права. Останах да слушам. Тогава дядото каза нещо, което ме изненада - той бил 20-ти набор на 90 години! Подейства ми като електошок! Обърнах се! Така  де- с това трябваше да почне!
Той бил участник във Втората стовна война. Бил от раузнването. Изпратили го на мисия да отиде в Албания и да убие човек. За да го направи той се оженил за дъщеря му и така успял да го издебне и да извърши убийството. Ау, стоях до убиец! Вече не виждах стареца до мен.  После разказа как него го простреляли и кръвта му почти изтекла. Помисли че е умрял. Хвърлили го в каруцата с трупове, да ама по едно време мръднал и го видели. Опитали да го лекуват и успяли. След месеци се върнал в България. На входанта врата имало некролог - неговият. Близките му изпитали шок като го видяли жив. Той и медал  бил получил посмъртно. 
Сега дядото отиваше при другите ветреани от войната, с които живееше в хотел извън града. Държавата поемала тяханта издръжка. Имало само само 6-7 човека, а останалите вече били умрели, а с тях бавно си е заминал и спомена от Войната. Днес 65 години по-късно трудно можем да си представим света толкова различен, ужасен, халден и студен и най-вече облян в кръв, страх  и разруха.
Трябва да тъгвам - автобуса ми е тук.