Translate

понеделник, 29 октомври 2012 г.

* 112 *

 На Деси


Позвъни се. Беше късно и никой не очаквах. Приближих се тихо до вратата, защото малко ме беше страх и надникнах през шпионката. Това беше Изненада! Изненада Емануелова я познавах от преди много години, но никога не беше идвала  в  дома ми. Тя и в града ми не беше стъпвала. А и не съм сигурна дали и бях давала точен адрес изобщо. Със сигурност ми имаше телефонния номер но ... да ми се появи от нищото ...  по никое време ....
Думичката приятелство приютява различни отношения - понякога те наистина са стойностни. Изненада ми беше /и е /добра приятелка  още от студентските години, но после не сме се виждали често. Случи се онова, което наричат "живота разделя". Въпреки, че минаха доста години тя е от хората, с който няма значение колко време не сте се виждали - те си имат собствено място. Трудно е да се обясни - сякаш времето е спряло, когато не сте се виждали и когато отново се видите - времето започва да тече отново и имате да си кажете безброй неща и да обсъдите още толкова. Няма неловко мълчание или ъъъъъ и подобни. Просто забравяш за притесненията  и си себе си.
Изненада Емануелова стоеше пред вратата на апартамента ми и се озърташе ту на ляво - ту на дясно, докато чакаше да и отворя. Само, заради изненадата  попитах "Кой е?", но не съм сигурна дали изобщо чаках отговор, а отворих широко вратата и прегърнах този мой светъл приятел. Сега имах нужда от подкрепа. Не знам как бе разбрала, но идваше точно навреме. Беше един от трудните моменти в живота ми. Вероятно ми предстояха и други, но точно сега този ме смазваше. Вярвам, че хората плачат в трудни моменти основно от страх за себе си - странна форма на егоизъм. Аз дълго време не можах да заплача, не можах да споделя .... как да го изрека, как да го приема, как да го изплача -  диагноза, която ме обрича. Сега не беше нужно  да говоря - почувствах че споделям тежкия си товар с приятел и от очите ми ливнаха сълзи. Слабост! - Не! Сила!  Когато някой ти помогне да повдигнете острите камъните в душата ти, тогава лъча на надеждата ги превръща в горещи сълзи. Сега разбрах, че ми предстоеше по-лесната част, не по-безболезнената, но определено по-лесната.











1 коментар:

  1. Аз си го представям по малко по-различен начин (защото наистина нямам адрес), но и на този вариант съм съгласна. :) Обичам те!

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.